Тогава

Тогава гледах напред. Сега поглеждам назад. Някак отстрани. Виждам всичко като сън, който никога не е бил, толкова цветно, колкото не може да е в действителност и някак забулено сиво… сякаш избледнява с всеки изплъзнал се ден.
Той стоеше пред мен. Като обелиск, който и времето не може да помръдне. Чаша горещ шоколад. Или виенско кафе. Той не пие кафе. Не пиеше. Сега пие.
Времето е оставило своята следа по мен и по него. Небесно сините очи вече не ме гледат с кристалния си леден поглед, който така ме стопляше. Сивотата на живота ги е обезцветила. А може би кафето. Сигурно вече не намира червен косъм по възглавницата си сутрин. А той ми обеща да ме обича дори когато косата ми престане да е огнено червена. Сивотата на живота я е обезцветила.. А дали е изгасила червеният огън отвътре…
Тогава исках да му покажа как да се усмихва на всеки нов ден, да се радва на първият слънчев лъч сутрин… Исках да му подаря белотата на зимата, да му припомня за какво е снегът, да изтръгна чувството отвътре, което те кара да чакаш пъпките на дърветата да се раззеленят…през лятото исках да се радва на слънцето, а не да се крие от него… а есен да заравя краката си в жълтите и кафяви листа… Исках да му покажа колко е цветен света и как може да му се радваме, как да го обичаме и той ще обича и нас… исках да му разкажа за червените рози и белите лилии… исках да запаля огъня и в него… не знам дали успях.
Дали сега аз съм по-сива. Или очите му като филтър пропускат само сивия цвят. Или просто вече не търси цветовете. Моят акварел. Сякаш разтварях боите със сълзи. Сиви бои… Къде е моят ангел, който спеше до мен неспокоен и мърдащ като бебе в утроба.
Дали помни миналите си думи. Сега е в балансираният си живот, с уравновесената си съпруга и единственото си дете. Няма я детската врява от петте дечица, бягащи по поляните, няма я дивотата на планината, нито уютността на палатката. Удобството на живота и комфорта ни помага да преживеем. Сиви и бездарни. Тогава го слушах как диша. Сега мога само да въздъхна.
Тогава мечтаех. Исках да мечтаем заедно. Да му припомня мечтите. Май не успях. Не съм била толкова силна. Никога не е бил мечтател. Винаги мислеше реално в недалечно бъдеще… Искаше къща. Аз да я постря. В планината или на брега. Дори мъничка.Щяхме ли да бъдем по щастливи в нашите реализирани мечти? Всеки ден се прибира в просторния си апартамент. Целува съпругата си. Като всеки добър съпруг. Вечеря. Заспива.
А тогава не спяхме. Нощта ни беше джазова музика, красива и малко тъжна понякога. Но никога сива. Нищо не е вечно. Дали ме е променил? Накара ли ме да не скривам истината, каквато и да е тя? Не.Иначе щях и сега да му кажа. Накара ли ме да мисля реалистично, гранично с песимизъм? По скоро не. Спрях ли да се усмихвам на слънцето? А той? Той вече не го вижда. Къде отиде човекът, който безуморно обикаляше горите в ранни зори с единствената мисъл за красивия изгрев? Дадох ли му достатъчно от себе си… или вече няма значение…
Тогава можех да плача и да се смея с глас, докато коремът не ме заболи. Да танцувам докато всички ме гледат и да пея когато на никого не му е до песен. Сега ми я няма красотата. Не знам имало ли я е някога. Сиво като дим. Просто фон. Мръсна вода от акварелните бои. Всичко се променя. И всичко е било. Живота бил кръговрат. Защо някои неща не се връщат? Кога животът спира и се изражда в просто съществуване…
А той казваше, че човек когато умира е научил едва толкова, колко да започне един добър живот…

26.12.2007….

Пробуждане

Дори дълъг сън не би било това… 
След дългата пауза, най-накрая може да се каже че отворих очи отново. Макар и доста болезнено. Болката не беше от стоварването в реалния свят. Напротив. Реалният свят сякаш беше се забил прекалено навътре близо две години… и болката възникна в момента, в който се опитах да намеря пътя обратно. А него го нямаше. Толкова много изгубени моменти, които никога не са съществували… Моменти, които е  можело да преживея, ако не бях изгубила вътрешните си очи за света…
И в това се опитвам да намеря положителното… Така е трябвало да се случи, така е било писано. За да погледна с нови очи, да преоткрия старата светлина. И опитваш… опитваш да се отърсиш, да забравиш, да търсиш и намираш отново… опитваш и разбираш, че сякаш сърцето ти вече не бие.. разбираш, че това късо съединение вътре в теб сякаш го е спряло. Него го няма. И това боли… но понеже го няма вече сърцето, болката се усеща разпиляна навсякъде, някак виртуално глобална… 
 И някак си прекалено хубаво, за да е истина, но тогава се появява толлината на ръка, протегната, да ти напомни, че там все пак има нещо… може би спи.. и чака да бъде събудено.. някой ден.
Пак чакаш… чакаш този някой, който да ти донесе дефибрилаторния шок и отново да ти върне живота и ударите отвътре… Чакането няма болка. Няма нищо. Абсолютно Нищо. И това е най лошото…
И когато този някой се появи с ледената вълна на неразбиваема стена, тогава се връща болката с цялата си сила. Болката от страха, че тази стена никога няма да бъде разбита. Болката, че силата, която имах преди да разбивам стени като нея е загубена някъде в летаргията, в която загубих част от себе си… Или от страха, че това е нещо ново и несрещано досега, което няма как да бъде свалено и или се научаваш да живееш с него… или се връщаш в Нищото.
В солитерни моменти на завръщане, като това, се опитвам да се взра в това какво беше тогава. Какво имаше там. Има ли го още… нищо не е загубено… може би… Нека да го наречем просто сутрешно осъзнаване. Моментът, в който отваряш очи от болезненото изпищяване на будилника, не осъзнаваш спиш ли или все пак си се събудил от кошмара. Като заливане с ледена вода. Превърташ, но в един момент разбираш, че вече не е кошмар… Остава да разбереш дали водата ще се стопли…

Из “Разработка на спомени”

От дълго време обмислям беседа над обичта. Не любов – за това трудно ще намерим подходяща беседка, на която да беседваме смислено. Обичта между хората. Или – как нараняваме хората, които най-много ни обичат. Как сме способни да ги нараним до толкова, че да им разбием крехкия свят на вярата в нас самите. Или по-лошо: тези, които няма да изгубят вяра в нас – най-преданите. Те ще преглъщат… А ние ще тъпчем. И докога? Докато осъзнаем как нараняваме себе си… Как Господ ни наказва с всеки иден ден от живота ни. Обичай ближния. Обичай този, който те обича. Обичай. Дори и да не те обичат. Блажен ще си. И ще страдаш. Боли когато си готов да разкъсаш и душата си за някого. А той за теб да няма душа. И както живота е кръговрат, така и времето се върти. Ще дойде миг, в който на теб ще се върне топлината. Блудния син ще се върне обратно, свел глава срамно, изпитал Божия гняв. Само защото е вземал, вземал и нищо не дал в замяна. А живота е даване. Даваш ли – няма да обеднееш. Просто може нищо да не остане от теб накрая. Забраняваш си – „да не се раздавам, да не се оставям да ме боли. Да се стремя към светлината. А не да подарявам моята светлина и да треперя в тъмния ъгъл.“ И там настава противоречието. Хората вървят след това, което ги наранява, което има нужда от тях, макар и да ги отхвърля постоянно. До момента, в който светлинния лъч от сърцето не бива изпит до край и не рухнат безсилни на земята. И в този момент хората страдат. Тези, които са давали страдат от болка. Но тяхна собствена болка. Чудна сила има човешкото сърце – то се самолекува. Да не позволявам да потъна в болезнената самозабрава, разляла се от счупеното сърце. Моята сила я няма вече. Тогава идва момента на обрат – те няма да имат вече енергията на хората, които са ги обичали. Тогава всичко ще тръгне наобратно. Защото е кръговрат. Те ще са тези, които ще страдат. Ще се питат защо всичко е наопаки и света им е празен. Какъв е този грях, който са сторили, за да заслужат това. Колко жалко е, че малко от тях ще разберат къде е била грешката. Малко от тях ще намерят смиреност и покой в сърцето си, дотолкова че да върнат изпитата светлина. В собствената си черна дупка ще потънат сами. Защото който каквото си направи сам – никой друг не може да му го направи… Колко е вярна поговороката че разбираш стойността на нещо, едва когато се разделиш с него… дано повече хора го разберат. Дано повече хора го осъзнаят преди да са го изгубили. Да намерят вратичката в себе си, за да избягат от лошото Аз… Защото те са Пътя, Истината и Живота. По какъвто път тръгнеш, до такава истина стигаш…. а това е живота ти… няма повече.

Из “Разработка на спомени”…

Темата на която ще обърна внимание този път е за съмнението. Или как човек е способен да разруши собственото си Аз, или по точно да не съумее да изгради силата отвътре, само защото се съмнява в себе си. Какво те кара да вървиш напред. Вяра? Надежда? Вярта в надеждата? Или надеждата че може би все пак вярваш в себе си и ще успееш някога, дори и да не е сега. Много публикации са изписани на темата „Силата на съзнанието“ или „Тайната на успеха“ или каквото и да е подобно. Всички от тях водят до един и същи житейски извод – ако поискаш ще го направиш. Или по друг начин казано – перифраза на библейското „поискай и ще ти се даде“. Колкото и да се опитвам да изхвърля влиянието на религията от реалния живот на хората, не мога да не призная че в Светото писание са съхранени милиони житейски сентенции, имащи нужда само и единствено от разкодиране. Както лесен компютърен код – криптиран, но един поглед отстрани и разчиташ какво точно е казно от този, който е писал… Та и в човешкия живот са навързани милион и един такива малки сорсове, които разчитат на теб да ги откриеш, осъзнаеш и приложиш. Защото няма сила, по-мощна от човешкото съзнание. Човешката способност да създава, да твори, да надминава себе си. И това е присъщо на всеки един човек, макар и той да не го е открил…
Всеки един от нас Го може, всеки един Го носи. Но не всеки един Го открива и осъзнава. Знанието че Можеш. Вярата в Себе Си. Или нагласата че Бог е във всеки от нас. Не е ли това идеята на живота. Той ти е даден и ти си роден, защото можеш да го изживееш. Поискаш ли, повярваш ли – Бог се ражда в теб. Можеш да бъдеш създател на самия себе си и да извайваш мислите си, настоящето си, бъдещето си. Да развиеш своя собствен свят , да подредиш картината на съзнанието си така, че то да ти позволи да властваш над него и над живота си, ти да контролираш сам това което се случва, а не то да контролира теб. Така се зараждат и отрицанието и „блатото“. Изгубиш ли нишката на вярата в себе си, единичен провал позволи ли ти да се сринеш, потъваш. И става все по дълбоко. И накрая стигаш дъното. И копаеш и него. Защото хората в такива моменти не мислят че могат, не вярват, че пътя води и нагоре. Чиста човшка реалност – губиш вярата в себе си, после в тези около теб, и накрая в целия свят. А трябва да е точно обратното – последната вяра трябва да е в теб. Защото само ти можеш да помогнеш на себе си, ти знаеш как може да го напрваиш, просто трябва да го поискаш и да повярваш. А направиш ли го – ще го направят и другите, а след тях и целия свят. Защо хората са устроени така, че не гледат в себе си. Защот търсят навън, а не в своята бездна. Как може да не познаваш океана в теб, а да се опитваш да спасяваш локвите наоколо. Защото едва когато твоя океан стане твърда земя, на която имаш доверие да стъпиш здраво, чак тогава и блатото около теб ще престане да те поглъща. Обаче ще мине време, докато си отвориш очите. И то не навън, а навътре. А това е най трудно…

It´s better inside, honestly

По повод на един пост на Мок и аз реших да покажа забавни фотографии из родна Варна.

Коментарите ще си задържа.

Колкото и да се опитвах, не можах да се въздържа - просто се налага да изкоментирам иначе така симпатичните колонки, в композциция с цялостната сграда. Моля да се забележи, как тези на горната снимка, свързани от кокетно архитравче, някакси неразделно се свързват със замазания фибран, разделящ ствола им на две… приложно-декоративно изкуство му викаха едно време… хем приложно - топли, хем декоративно - радва окото! Разбира се, нищо не би било същото без климатиците, така небрежно разпръснати из композицията… да бяха и на тях да сложили по една конзолка поне ….

А тази къща е на една, бих казала, центална улица на варна. Няколко детайла правят изключително впечтление - Градина на покрива! Една от 5те точки на модерната архитектура на Le Corbusier…2- приятната дъга, описващ комна, не е от обектива… 3 - футуристичното “остъкление” от мрежи и плоскости… 3-липсва “обвивката” на много места, но за сметка на това е заменена от гъста мрежа от жици и кабели… И последно, но на първо по уникалност място - номерацията…. оставям на вас…

Aurora Borealis comes out….

broschure

Ето и завършения вариант на проекта Aurora Borealis. Завършен дотолкова, доколкото беше изискано .

Утре ще разберем как изглежда разпечатано…. На мен лично много ми допада как с еполучи всичко. За  разлика от другия проект по който работим в момента… това мина почти безболезнено… Стоманеното хале ще има повече болка и мъка…

Обърни се

Отдавна не бях хващала бои. Не изглежда особено естествено… да я наречем Барби…

Пак

Капки дъжд от очите ми се леят
една релса ни дели
По дяволите! - птичките не пеят
пак си тръгваш, пак, нали

Със треперещи ръце към теб посягам
Нищото достигам
Мога ли след влака ти да бягам?
и пак да не те стигам

Вятър хладен пак ме там прегръща -
пак на гарата студена
и във миналите дни ме връща -
пак в косите ти пленена…

Пак ще мине време – ще се върнеш
Поглед мил ще хвърлиш пак
черното във бяло ще превърнеш
…и до следващия влак…

Водопад от светлина

Отдавна не съм пускала снимки… тази ми се стори подходяща.

Спасение

На Петя и Пейо..

Толкова мъка! Ах, толкова мъка!
Болка, трагизъм печал!
Смърт, разрушение,злоба ли лъха?
Или просто единен житейски провал

Застивам там тихо във дебрите тъмни
отрова, куршуми,метал
някой погълнал е хапчета сънни
някой живота си дал…

застивам, заспивам, тъй леко ми става
..кой виновен е, кой е проклет..
и потъвам в морето, потъвам в забрава
спасена от хората, от огън, от лед…