Темата на която ще обърна внимание този път е за съмнението. Или как човек е способен да разруши собственото си Аз, или по точно да не съумее да изгради силата отвътре, само защото се съмнява в себе си. Какво те кара да вървиш напред. Вяра? Надежда? Вярта в надеждата? Или надеждата че може би все пак вярваш в себе си и ще успееш някога, дори и да не е сега. Много публикации са изписани на темата „Силата на съзнанието“ или „Тайната на успеха“ или каквото и да е подобно. Всички от тях водят до един и същи житейски извод – ако поискаш ще го направиш. Или по друг начин казано – перифраза на библейското „поискай и ще ти се даде“. Колкото и да се опитвам да изхвърля влиянието на религията от реалния живот на хората, не мога да не призная че в Светото писание са съхранени милиони житейски сентенции, имащи нужда само и единствено от разкодиране. Както лесен компютърен код – криптиран, но един поглед отстрани и разчиташ какво точно е казно от този, който е писал… Та и в човешкия живот са навързани милион и един такива малки сорсове, които разчитат на теб да ги откриеш, осъзнаеш и приложиш. Защото няма сила, по-мощна от човешкото съзнание. Човешката способност да създава, да твори, да надминава себе си. И това е присъщо на всеки един човек, макар и той да не го е открил…
Всеки един от нас Го може, всеки един Го носи. Но не всеки един Го открива и осъзнава. Знанието че Можеш. Вярата в Себе Си. Или нагласата че Бог е във всеки от нас. Не е ли това идеята на живота. Той ти е даден и ти си роден, защото можеш да го изживееш. Поискаш ли, повярваш ли – Бог се ражда в теб. Можеш да бъдеш създател на самия себе си и да извайваш мислите си, настоящето си, бъдещето си. Да развиеш своя собствен свят , да подредиш картината на съзнанието си така, че то да ти позволи да властваш над него и над живота си, ти да контролираш сам това което се случва, а не то да контролира теб. Така се зараждат и отрицанието и „блатото“. Изгубиш ли нишката на вярата в себе си, единичен провал позволи ли ти да се сринеш, потъваш. И става все по дълбоко. И накрая стигаш дъното. И копаеш и него. Защото хората в такива моменти не мислят че могат, не вярват, че пътя води и нагоре. Чиста човшка реалност – губиш вярата в себе си, после в тези около теб, и накрая в целия свят. А трябва да е точно обратното – последната вяра трябва да е в теб. Защото само ти можеш да помогнеш на себе си, ти знаеш как може да го напрваиш, просто трябва да го поискаш и да повярваш. А направиш ли го – ще го направят и другите, а след тях и целия свят. Защо хората са устроени така, че не гледат в себе си. Защот търсят навън, а не в своята бездна. Как може да не познаваш океана в теб, а да се опитваш да спасяваш локвите наоколо. Защото едва когато твоя океан стане твърда земя, на която имаш доверие да стъпиш здраво, чак тогава и блатото около теб ще престане да те поглъща. Обаче ще мине време, докато си отвориш очите. И то не навън, а навътре. А това е най трудно…
но на който му е писнало от ежедневие и все пак иска да избяга от реалността, разбира се, винаги е поканен, няма да спра да поствам моите си неща.